Автобиография

Разлиствам кожата си- по пода капе мастило.

Поглеждам очите си- от там виждам гласове.

Взирам се в дланите- чета йероглифите на неслучилите се варианти.

Чувам сълзите на ходещите по таваните.

Капят.

Капят и опръскват сърцето ми.

Душата се опитва да се вкамени.

Стъпалата да се вкоренят.

Обикалям дома на живота си- лабиринт.

Обикалям зениците на отсрещния.

Бягам. И не мога да спра.

Проклятието да се превърне в благословия.

Безсолни сърца/ Страници от Рая/ - 81

      Последните няколко години ,той винаги чакаше залеза. Мислеше за прекрасния живот, който бе живял. Какво му бе останало... Само слънцето. Спомените му бяха, като разплакани и свити ангели, стиснали до кръв сърцето му. Светлите му очи бяха събрали всички образи, които като призраци бродеха между миглите, зениците и безсолните му сълзи...вече не бе останала сол в сълзите му. Ветровете, които прииждаха от пролетните хълмове зад него, ги почувства като слънчева коприна. Всичките му любови си бяха тръгнали, децата му, приятелите, мечтите бяха отмити...Като реката, която бе пред него и отмиваше камъните.                 

       Подозираше, че някъде там има Рай, който да прибере побелялата му от живот душа. Както гледаше залеза, лицето му бавно се промени. Какво остана от живота му- само спомени, които не можеше да докаже, освен на снимки, а дали този живот не бе илюзия...сън, от който боли безкрайно. „Защо са сърцата ни, когато любимите ни хора драскат низ стените им?“ Кога мина животът? Къде отиде... първата целувка, топлата ръка на жена му, искрящите очи на детето му...какво остана от животите им, от живота му. Времето приличаше на въртележка, която се отразяваше на очите му и на която винаги се надяваше да се качи...винаги, но никога никой не се качваше на нея. 

    Сърцето му беше безсолно, защото всички, които бяха затворени там, я бяха изпили. Водата в реката ставаше все повече и по-голяма, достигаше стъпалата му...във водата се появяваха образи на всички, с които се беше сбогувал- видя бабите си, лелите си, съучениците си. Разбра, че бе останало само името му, което можеше да изрече, безсолното си име. Солта бе свършила, не можеше да плаче, не можеше да осоли сърцето си. Тази река водеше към морето, там където водата беше солена, ако тръгне, все някога до морето щеше да стигне, и винаги вървящ към залеза,от който имаше нужда.

       Вълните на реката го подканваха да влезе в нея, да плува в нея, да се обедини с нея. Той отпусна тялото си с цялото си доверие във водата  и разбра, че вече времето не бе онази бленувана въртележка, а миг, който можеш да спреш. Разбра, че този миг се наричa живот. Видя на брега на реката десетки седнали хора, които приличаха на него...видя на брега своята майка, която проскаше прането на едни безкрайни простири, видя себе си да играе с пясъка, докато реката го повличаше към Морето. Видя как лови риба с дядо си, видя как се рее детско хвърчило над  него. Сега времето течеше...като реката, която все повече доближаваше морските брегове и безкрайното солено море. Безсолни сълзи се спуснаха по страните му, изсуши последната капка сол от сърцето си и то спря да бие, но той все още наблюдаваше ... обърна се и разбра, че реката е от безсолните сълзи на самотниците, които като листа плуваха зад него, протегнали длани към брега...

Бележка от автора:

Самотата може да води до свръхкрасота. Когато няма за какво да плачем, няма за какво и да протягаме ръцете си...

Тя/Той/То/3.14/ променливите

   Думите се стичаха по устните й...макар че не говореше. Музиката се изливаше от очите й, а бяха затворени. Косата й създаваше вятър, макар че не се движеше. Танцът я бе хванал за ръцете, а тя не стъпваше по земята. Река се стичаше по нежния й гръб...макар и да нямаше вода...Болката я съживяваше, макар че никога не е била жива.
Няма я. Няма такава представа. Няма такъв сън...макар, че я сънувах...макар, че я има и тук.
Мълниите бяха нейният крясък. Дъждът- отраженията й. Няма такава представа. Няма такъв сън...а вече толкова дълго сънувам....
По всичките пътища беше преминала, по всичките склонове, долини и пропасти...а нямаше стъпки...нямаше. И всички я търсеха, но не знаеха къде е тя...къде ли е...къде?
Болеше ме само, когато присъстваше. Изкривяваше пространството, когато беше до мен...
Подпалваше огъня. Удавяше водата. Кислородът правеше вакуум.
Не можех да дишам така...не можех да вярвам така...от нейното нямане...от нейното сбогуване. 
Дърветата нямаха сенки без нея. Мостовете нямаха под. Цветята имаха само стъбла. В моретата нямаше сол, нямаше миди, нямаше перли, нямаше вълни...ако нея я нямаше...
Очите на хората биха закърнели, ушите, кожата, устните биха залепнали...Душите щяха да изгаснат без капка дим...без полъх дим...нямаше и дим да има...нямаше и сълза да има...защото нямаше кой да види, нямаше кой да усети, нямаше, нямаше, нямаше...ако нея я нямаше...

Брегове от Сол/ Девятката/ Страници от Рая/ -90

Той наблюдаваше как тя си тръгва, как се отдалечава от всичко, което е било, всичко което би могло да бъде ако бяха останали заедно.  Тя си тръгваше. А той чакаше да се обърне. Въздухът сякаш спря да диша от дъха му. Устните му станаха сухи. Очите- влажни. Колко любови така са си тръгвали.  Прегърнали силно сърцето му, удавили така очите му...целунали дланите му. Тази любов беше последната, потопила кожата му в сълзите на моретата. Вълните прегръщаха тялото му, докато той виждаше мократа й кожа. Озарените й, от морската вода очи, които удавиха очите му. Изпитваше нужда да плаче, когато влизаше в морето...искаше завинаги да остане там...а тя си тръгваше, а не правеше крачки...той се отдалечаваше в една мрачна синева, която остави протегнатите й длани към морето. Която я остави на брега...ридаеща с техните човешки животи. Виждаше повърхността на водата отдолу...бе като ново небе, на което плуваше усмивката на времето и неговата загубена душа, която бе напуснала тялото му.

Тя видя кукувица как излиза от морето...и знаеше, че иска да лети, достигайки своята любов...Погледна встрани и видя живота си, как прежадняло пиеше с шепи от морската вода...болката се вкорени в гърлото й, оттогава тя не поглеждаше слънцето...

Страници от Рая

Близнаци /Художникът/ Страници от Рая/ -665

    Често се отегчаваше от човешките взаимоотношения. Наблюдаваше ги и многократно се разочароваше. Това, че беше художник го спасяваше многократно- запазването на границата човешкото -нечовешкото. Все още спазваше тази граница. Не обичаше чадърите. Не обичаше намеците. Не обичаше и определенията, които касаят него или неговия свят. Можеше да нарисува живота на всеки един срещу него, за да го издигне или да го напъха в собствения му ад. Второто го правеше само, когато му се налага, но го правеше с голямо удоволствие. Можеше да бъде или ангел или демон, но човек- никога. Той го съзнаваше, беше го приел и единственото, което му оставаше да направи е да започне поредната си картина. Често рисуваше с кръв- или чужда или своя. Тази кръв беше невидима, макар и премесена с боите- тя се усещаше. Рисуваше със сълзи- изплакани или скрити. Носеше и проклятие и дарба. Не го приемаха много, защото за него не бе нужно, а освен това беше и опасен. Искаше да консумира женското и мъжкото, за да завърши своята цялостност. Използваше душите на хората, за да запълни празнините в себе си. Хармонията му харесваше само, когато му беше удобно, трудно скриваше стихийността си. Болеше го цялото тяло почти непрекъснато- разбираше, че губи човешката си форма. Краят му наближаваше и той се възползваше от него- жадно се превръщаше в абсолютна цялост. Този свят не му беше достатъчен, защото му изглеждаше самоизяден. Последната картина се казваше „Развратни“. Събра в една стаята няколко човека, съблече ги, напръска ги с бои и прави секс с тях. Искаше да прави секс и с призраци. Искаше да прави секс и със себе си. Знаеше, че ще спечели играта. Той винаги я печелеше, когато играе открито.  За него йерархия не съществуваше, той делеше хората на такива, каквито може да нарисува и такива, на които се учеше да рисува. От това се страхуваха всички- да видят портретите си.

Щеше/ Бял Кошмар/ Страници от Рая/ -507

  Животът му се беше надвесил над бездната. А самият той- надвесен над живота си. Празнината бе прегърнала всичко, което бе останало от очите му. Но остатъка от очите му блестеше и искаше да живее. Нямаше деца. Нямаше жена. Нямаше мъж. Имаше само себе си. Мечтаеше за пътешествието на живота си- Мексико, Индия, Тибет...Работеше и изкарваше добри пари. Мечтаеше за пътешествието на живота си 35 години, а всъщност и на толкова беше. Дълбоко в себе си, знаеше, че това никога няма да се случи и това го караше да се чувства спокоен. Мечтаеше да пътува на автостоп от 25 години, но и това никога не се бе случвало. Той имаше апартамент, но не го чувстваше като дом. Имаше много предмети, които не усещаше свои. Животът му бе изстинал и така оглушително кашляше в ушите му, че не успяваше да чуе своите истини. Защо това му се случваше? Никой не знаеше- просто хората около него бяха приели, че това е той. Това го дразнеше, защото знаеше че това не е той и че живее друг живот. Но нищо не правеше...той просто бе надвесен над бездната, която бе препълнена с една и съща дума “щеше”. Щеше да бъде прекрасно да направи пътешествието на живота си. Щеше да е очарователно, ако можеше да пътува на стоп... Щеше....Щеше...Щеше.

Работеше до пълно изтощение, за да няма сили да мисли за “Щеше”. Косата му окапваше. Зениците губеха своя очарователен цвят. Кожата се износваше. “Щеше да бъде прекрасно”, си мислеше той...и тръгваше на работа. Времето минаваше толкова бързо, а всъщност нищо не се случваше. Една нощ имаше сън. В съня си бе попаднал на гробище...огромно гробище, което сякаш бе погребало половината свят. На всички бели каменни плочи пишеше “Щеше”, вместо имената на хората. И всички почиваха в мир. Почиваха на метри под земята прегърнали своите неосъществени мечти. Това не бе гробище- това бе светът. “Това не е моят живот”- се събуди той...погребан. Затиснала го бе старостта. Не можеше да диша от страховете си. Не можеше да изблъска надгробната плоча, която го затискаше...

ТОЛКОВА БЪРЗАШЕ...толкова бързаше, но този път не успя да отиде на работа, защото летеше към “Щеше”.

Бележка на автора:

Този текст го написах, защото се случва всеки ден. Не искам някой ден да кажа “Щеше да е добре да го напиша”. Освобождаването от “щеше” е процес на живеене. “Щ” и “Ш” не приличат ли малко на решетки?!:) 

Вкоренени/ -313/ Страници от Рая

 Очите й бяха пресипнали от крясъци. Гърлото й ослепено от блясъка на зимните корени, които се бяха вкоренили в гръкляна й. Коренът идваше от сърцето й, а сърцето й...приличаше на разплакан и оплешивял клоун, който бе загубил ветрилото си от черни гарванови пера. Беше ампутирано нещо от нея. Черната й коса се спускаше безжизно през изморените й рамене. Сенките на очите й призоваваха тъмни призраци, които населяваха душата й...Приличаше на полудяла богиня. Сивотата в очите й бе побрала целия побъркан свят, който тя притежаваше. Между пръстите имаше писъци. Сред косите си- адски вятър. По миглите си- заклещени сълзи. Бе полудяла от любов. Незнайно как, но тя можеше да върви. Оставяше черни стъпки след себе си, макар и зловеща, макар и красива, макар и полудяла, тя непрестанно рисуваше божества и икони. Нямаше спасение за погубената й душа, макар че рисуваше спасения. Хората минаваха през витрините на ателието й, едни знаеха за нея, други за пръв път я виждаха, а трети я познаваха отдавна. И всички казваха- тя е луда. Само третите знаеха, че е полудяла, защото е загубила мъжа си в злополука. Едните и другите й се присмиваха, третите- понякога. Но тяхната жестокост не изкриви лудостта й, изкривяваше само техните светове. Тя бе прокълната, защото бе прегърнала мъртвец, а никой не го виждаше, освен нея.... Тя не можеше да го пусне. Тя не искаше да го пусне. Сълзите й не се виждаха, защото се стичаха в другия свят. Защото очите й говореха в другия свят. Защото нямаше корени в другия свят по врата си, а един мъж я целуваше. Сърцето й биеше с неговото...там където той бе жив. Видях и двамата в този полудял и сив свят. Очите ми пресипнаха за момент, ослепи се гърлото ми, остана сълза на миглата ми, която разказа тази история. Полудял за миг, но прегърнал другия свят.

Посветено на И. 

Бележка от автора:

Много хора в този свят не са луди, но са мъртви.