Животът му се беше надвесил над бездната. А самият той- надвесен над живота си. Празнината бе прегърнала всичко, което бе останало от очите му. Но остатъка от очите му блестеше и искаше да живее. Нямаше деца. Нямаше жена. Нямаше мъж. Имаше само себе си. Мечтаеше за пътешествието на живота си- Мексико, Индия, Тибет...Работеше и изкарваше добри пари. Мечтаеше за пътешествието на живота си 35 години, а всъщност и на толкова беше. Дълбоко в себе си, знаеше, че това никога няма да се случи и това го караше да се чувства спокоен. Мечтаеше да пътува на автостоп от 25 години, но и това никога не се бе случвало. Той имаше апартамент, но не го чувстваше като дом. Имаше много предмети, които не усещаше свои. Животът му бе изстинал и така оглушително кашляше в ушите му, че не успяваше да чуе своите истини. Защо това му се случваше? Никой не знаеше- просто хората около него бяха приели, че това е той. Това го дразнеше, защото знаеше че това не е той и че живее друг живот. Но нищо не правеше...той просто бе надвесен над бездната, която бе препълнена с една и съща дума “щеше”. Щеше да бъде прекрасно да направи пътешествието на живота си. Щеше да е очарователно, ако можеше да пътува на стоп... Щеше....Щеше...Щеше.
Работеше до пълно изтощение, за да няма сили да мисли за “Щеше”. Косата му окапваше. Зениците губеха своя очарователен цвят. Кожата се износваше. “Щеше да бъде прекрасно”, си мислеше той...и тръгваше на работа. Времето минаваше толкова бързо, а всъщност нищо не се случваше. Една нощ имаше сън. В съня си бе попаднал на гробище...огромно гробище, което сякаш бе погребало половината свят. На всички бели каменни плочи пишеше “Щеше”, вместо имената на хората. И всички почиваха в мир. Почиваха на метри под земята прегърнали своите неосъществени мечти. Това не бе гробище- това бе светът. “Това не е моят живот”- се събуди той...погребан. Затиснала го бе старостта. Не можеше да диша от страховете си. Не можеше да изблъска надгробната плоча, която го затискаше...
ТОЛКОВА БЪРЗАШЕ...толкова бързаше, но този път не успя да отиде на работа, защото летеше към “Щеше”.
Бележка на автора:
Този текст го написах, защото се случва всеки ден. Не искам някой ден да кажа “Щеше да е добре да го напиша”. Освобождаването от “щеше” е процес на живеене. “Щ” и “Ш” не приличат ли малко на решетки?!:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар