Имаше дни, в които обездвижваше сетивата си. Сякаш, някой бе налял бетон в гърлото, ушите, очите и по кожата. Нямаше усет за външното. Имаше дни, в които се чувстваше, като голо сърце. Сред цялата кал, сред всичките потни излишества на чужди мисли. Мозъкът му, сякаш се бе пръснал на тротоара и хората лазеха с пипалата си и ядяха от него. Интересното бе, че в тези моменти на него не му пукаше, защото винаги имаше мозък. В първите минути това му даваше добро настроение и после изпитваше болка.Веднага след това ,отново бетона изпълваше сетивата му и той оставаше в него- зазидан в себе си. Без усет за външното. Без спомен за външното. Когато не бе в едното или другото състояние, се опитваше да занимава главата си с нещо друго. Дори и име имаше. Не искаше да даде хармония на това, което вижда и това, което чувства- защото хармония нямаше. Почти всички хора, около него мислеха, че го разбират, а всъщност не го разбираха. Парадоксалните взаимоотношения, които поддържаше, създаваха истински чудовища, които по- късно изяждаха главите на всички, които смятаха, че го разбират. Той обичаше музиката. Имаше цигулка, която наелектризираше въздуха, когато той вътрешно бе наелектризиран. Чувстваше, толкова силно с музикалните си инструменти, че искаше всички да ги разбие по стените и таваните. Смяташе, че няма време за себе си, а всъщност не искаше и да отдели, защото не можеше да понесе себе си. Обичаше да констатира неща, в които не вярва. Обичаше да отстоява своето гледище, макар, че знаеше, че няма смисъл от това. Искаше да се центрира, но не намираше опора, място. Беше си мислил, че ако се спусне от небето едно махало, което да бъде окачено към нищото, това ще е най- добрата и реална опора за него. Но тъй като нямаше, трябваше нещо да измисли. Реши един ден да се влюби. Първите дни, като всички хора по света се радваше. Но после му стана безинтересно. Мислеше, че той е най- интересният, макар че всичко знаеше, можеше, правеше, не можеше само едно- да придобие представа за себе си. Не можеше да се сравни, защото не му бе присъщо. Не можеше да се огледа в очите на другите, защото не им вярваше. Гледаше се в огледалото, но знаеше, че и материята е неясна величина. Правеше секс, но в мига, в който свършваше, разбираше цялото безмислие. Знаеше, че природата е дала удоволствието от секса, за да маркира идеята за размножаване между краката ни. Нямаше изведнъж нищо смисъл,защото всичко изглеждаше безумно невярно. Знаеше едно единствено нещо - това, че може да усеща. Но какъв бе смисълът, се питаше той...Няма смисъл. Той продължи да живее така, защото реши, че няма по- голямо предизвикателство от идеята да намериш смисъл в обреченото безмислие.
Бележка от автора:
Хората заблуждават самите себе си, та какво остана за теб... J
Няма коментари:
Публикуване на коментар