Страница -0227/ Страници от Рая/ Антистраница

 Здравей, станице! Пиша ти за един незнаен ден. Пише ти един човек, който няма име. Може и написаното да няма смисъл, да бъде неразбираемо. И вероятно ще бъде...или поне се надявам да ме разбереш, защото няма да чуя, какво мислиш...и ще се надявам. Днес  усещанията ми преливаха в двете противоположни крайности- чувставах се грозен, красив, загубен, центриран, сляп, сетивен, обичан, необичан, сънен, страховито буден, аз, не аз. Чувствах се нормално с една дума. Имах нужда да свиря, да пея, да се самоубия. Исках да правя секс. Исках да направя подарък. Исках да плача. Исках да смъкна слънцето надолу. Исках да полетя към него. Но нещо сякаш не беше наред. Лудите, които наричаха всички, ми се струваха и на мен луди, а всичките- съвсем полудели. Чудех се на себе си, но се губех в представите си, защото се раждаха и умираха всяка една секунда. Преди да подмина  времето всичко ми бе логично, но след като го подминах и логика нямаше. Какво бе останало в очите ми за този свят- хем беше препълнено, хем безумно празно. Птиците летяха с листа, а по дърветата имаше пера. Тротоарите приличаха на небостъргачи. Нямах ръце сякаш, или поне не ме интересуваше, защото опипвах всичко със сетивата си и това ме побърква, подлудява. Превръщаш се в едно препълнено „прекалено“.  Исках да пиша мислите си по стените, по стъклата. Исках да напълня пространство с усещанията си, защото вече нямаше място в главата ми. Не ми се пиеше кафе, не ми се пушеше цигара. Исках да задраскам вечността от главата си и да знам, че все пак има някакъв край, сигурен край. Все едно да нарисуваш осмица и да скъсаш на четири. Искаш да счупиш петицата. Няма смисъл. Има усещане. Всяка дума. Ти си част от моята мозъчна мастурбация, станице. Нищо друго. Нямаш важност, нямаш смисъл. Само усещане, което пробива думите и ги обезличава.