Автобиография

Разлиствам кожата си- по пода капе мастило.

Поглеждам очите си- от там виждам гласове.

Взирам се в дланите- чета йероглифите на неслучилите се варианти.

Чувам сълзите на ходещите по таваните.

Капят.

Капят и опръскват сърцето ми.

Душата се опитва да се вкамени.

Стъпалата да се вкоренят.

Обикалям дома на живота си- лабиринт.

Обикалям зениците на отсрещния.

Бягам. И не мога да спра.

Проклятието да се превърне в благословия.

Безсолни сърца/ Страници от Рая/ - 81

      Последните няколко години ,той винаги чакаше залеза. Мислеше за прекрасния живот, който бе живял. Какво му бе останало... Само слънцето. Спомените му бяха, като разплакани и свити ангели, стиснали до кръв сърцето му. Светлите му очи бяха събрали всички образи, които като призраци бродеха между миглите, зениците и безсолните му сълзи...вече не бе останала сол в сълзите му. Ветровете, които прииждаха от пролетните хълмове зад него, ги почувства като слънчева коприна. Всичките му любови си бяха тръгнали, децата му, приятелите, мечтите бяха отмити...Като реката, която бе пред него и отмиваше камъните.                 

       Подозираше, че някъде там има Рай, който да прибере побелялата му от живот душа. Както гледаше залеза, лицето му бавно се промени. Какво остана от живота му- само спомени, които не можеше да докаже, освен на снимки, а дали този живот не бе илюзия...сън, от който боли безкрайно. „Защо са сърцата ни, когато любимите ни хора драскат низ стените им?“ Кога мина животът? Къде отиде... първата целувка, топлата ръка на жена му, искрящите очи на детето му...какво остана от животите им, от живота му. Времето приличаше на въртележка, която се отразяваше на очите му и на която винаги се надяваше да се качи...винаги, но никога никой не се качваше на нея. 

    Сърцето му беше безсолно, защото всички, които бяха затворени там, я бяха изпили. Водата в реката ставаше все повече и по-голяма, достигаше стъпалата му...във водата се появяваха образи на всички, с които се беше сбогувал- видя бабите си, лелите си, съучениците си. Разбра, че бе останало само името му, което можеше да изрече, безсолното си име. Солта бе свършила, не можеше да плаче, не можеше да осоли сърцето си. Тази река водеше към морето, там където водата беше солена, ако тръгне, все някога до морето щеше да стигне, и винаги вървящ към залеза,от който имаше нужда.

       Вълните на реката го подканваха да влезе в нея, да плува в нея, да се обедини с нея. Той отпусна тялото си с цялото си доверие във водата  и разбра, че вече времето не бе онази бленувана въртележка, а миг, който можеш да спреш. Разбра, че този миг се наричa живот. Видя на брега на реката десетки седнали хора, които приличаха на него...видя на брега своята майка, която проскаше прането на едни безкрайни простири, видя себе си да играе с пясъка, докато реката го повличаше към Морето. Видя как лови риба с дядо си, видя как се рее детско хвърчило над  него. Сега времето течеше...като реката, която все повече доближаваше морските брегове и безкрайното солено море. Безсолни сълзи се спуснаха по страните му, изсуши последната капка сол от сърцето си и то спря да бие, но той все още наблюдаваше ... обърна се и разбра, че реката е от безсолните сълзи на самотниците, които като листа плуваха зад него, протегнали длани към брега...

Бележка от автора:

Самотата може да води до свръхкрасота. Когато няма за какво да плачем, няма за какво и да протягаме ръцете си...

Тя/Той/То/3.14/ променливите

   Думите се стичаха по устните й...макар че не говореше. Музиката се изливаше от очите й, а бяха затворени. Косата й създаваше вятър, макар че не се движеше. Танцът я бе хванал за ръцете, а тя не стъпваше по земята. Река се стичаше по нежния й гръб...макар и да нямаше вода...Болката я съживяваше, макар че никога не е била жива.
Няма я. Няма такава представа. Няма такъв сън...макар, че я сънувах...макар, че я има и тук.
Мълниите бяха нейният крясък. Дъждът- отраженията й. Няма такава представа. Няма такъв сън...а вече толкова дълго сънувам....
По всичките пътища беше преминала, по всичките склонове, долини и пропасти...а нямаше стъпки...нямаше. И всички я търсеха, но не знаеха къде е тя...къде ли е...къде?
Болеше ме само, когато присъстваше. Изкривяваше пространството, когато беше до мен...
Подпалваше огъня. Удавяше водата. Кислородът правеше вакуум.
Не можех да дишам така...не можех да вярвам така...от нейното нямане...от нейното сбогуване. 
Дърветата нямаха сенки без нея. Мостовете нямаха под. Цветята имаха само стъбла. В моретата нямаше сол, нямаше миди, нямаше перли, нямаше вълни...ако нея я нямаше...
Очите на хората биха закърнели, ушите, кожата, устните биха залепнали...Душите щяха да изгаснат без капка дим...без полъх дим...нямаше и дим да има...нямаше и сълза да има...защото нямаше кой да види, нямаше кой да усети, нямаше, нямаше, нямаше...ако нея я нямаше...

Брегове от Сол/ Девятката/ Страници от Рая/ -90

Той наблюдаваше как тя си тръгва, как се отдалечава от всичко, което е било, всичко което би могло да бъде ако бяха останали заедно.  Тя си тръгваше. А той чакаше да се обърне. Въздухът сякаш спря да диша от дъха му. Устните му станаха сухи. Очите- влажни. Колко любови така са си тръгвали.  Прегърнали силно сърцето му, удавили така очите му...целунали дланите му. Тази любов беше последната, потопила кожата му в сълзите на моретата. Вълните прегръщаха тялото му, докато той виждаше мократа й кожа. Озарените й, от морската вода очи, които удавиха очите му. Изпитваше нужда да плаче, когато влизаше в морето...искаше завинаги да остане там...а тя си тръгваше, а не правеше крачки...той се отдалечаваше в една мрачна синева, която остави протегнатите й длани към морето. Която я остави на брега...ридаеща с техните човешки животи. Виждаше повърхността на водата отдолу...бе като ново небе, на което плуваше усмивката на времето и неговата загубена душа, която бе напуснала тялото му.

Тя видя кукувица как излиза от морето...и знаеше, че иска да лети, достигайки своята любов...Погледна встрани и видя живота си, как прежадняло пиеше с шепи от морската вода...болката се вкорени в гърлото й, оттогава тя не поглеждаше слънцето...

Страници от Рая

Близнаци /Художникът/ Страници от Рая/ -665

    Често се отегчаваше от човешките взаимоотношения. Наблюдаваше ги и многократно се разочароваше. Това, че беше художник го спасяваше многократно- запазването на границата човешкото -нечовешкото. Все още спазваше тази граница. Не обичаше чадърите. Не обичаше намеците. Не обичаше и определенията, които касаят него или неговия свят. Можеше да нарисува живота на всеки един срещу него, за да го издигне или да го напъха в собствения му ад. Второто го правеше само, когато му се налага, но го правеше с голямо удоволствие. Можеше да бъде или ангел или демон, но човек- никога. Той го съзнаваше, беше го приел и единственото, което му оставаше да направи е да започне поредната си картина. Често рисуваше с кръв- или чужда или своя. Тази кръв беше невидима, макар и премесена с боите- тя се усещаше. Рисуваше със сълзи- изплакани или скрити. Носеше и проклятие и дарба. Не го приемаха много, защото за него не бе нужно, а освен това беше и опасен. Искаше да консумира женското и мъжкото, за да завърши своята цялостност. Използваше душите на хората, за да запълни празнините в себе си. Хармонията му харесваше само, когато му беше удобно, трудно скриваше стихийността си. Болеше го цялото тяло почти непрекъснато- разбираше, че губи човешката си форма. Краят му наближаваше и той се възползваше от него- жадно се превръщаше в абсолютна цялост. Този свят не му беше достатъчен, защото му изглеждаше самоизяден. Последната картина се казваше „Развратни“. Събра в една стаята няколко човека, съблече ги, напръска ги с бои и прави секс с тях. Искаше да прави секс и с призраци. Искаше да прави секс и със себе си. Знаеше, че ще спечели играта. Той винаги я печелеше, когато играе открито.  За него йерархия не съществуваше, той делеше хората на такива, каквито може да нарисува и такива, на които се учеше да рисува. От това се страхуваха всички- да видят портретите си.

Щеше/ Бял Кошмар/ Страници от Рая/ -507

  Животът му се беше надвесил над бездната. А самият той- надвесен над живота си. Празнината бе прегърнала всичко, което бе останало от очите му. Но остатъка от очите му блестеше и искаше да живее. Нямаше деца. Нямаше жена. Нямаше мъж. Имаше само себе си. Мечтаеше за пътешествието на живота си- Мексико, Индия, Тибет...Работеше и изкарваше добри пари. Мечтаеше за пътешествието на живота си 35 години, а всъщност и на толкова беше. Дълбоко в себе си, знаеше, че това никога няма да се случи и това го караше да се чувства спокоен. Мечтаеше да пътува на автостоп от 25 години, но и това никога не се бе случвало. Той имаше апартамент, но не го чувстваше като дом. Имаше много предмети, които не усещаше свои. Животът му бе изстинал и така оглушително кашляше в ушите му, че не успяваше да чуе своите истини. Защо това му се случваше? Никой не знаеше- просто хората около него бяха приели, че това е той. Това го дразнеше, защото знаеше че това не е той и че живее друг живот. Но нищо не правеше...той просто бе надвесен над бездната, която бе препълнена с една и съща дума “щеше”. Щеше да бъде прекрасно да направи пътешествието на живота си. Щеше да е очарователно, ако можеше да пътува на стоп... Щеше....Щеше...Щеше.

Работеше до пълно изтощение, за да няма сили да мисли за “Щеше”. Косата му окапваше. Зениците губеха своя очарователен цвят. Кожата се износваше. “Щеше да бъде прекрасно”, си мислеше той...и тръгваше на работа. Времето минаваше толкова бързо, а всъщност нищо не се случваше. Една нощ имаше сън. В съня си бе попаднал на гробище...огромно гробище, което сякаш бе погребало половината свят. На всички бели каменни плочи пишеше “Щеше”, вместо имената на хората. И всички почиваха в мир. Почиваха на метри под земята прегърнали своите неосъществени мечти. Това не бе гробище- това бе светът. “Това не е моят живот”- се събуди той...погребан. Затиснала го бе старостта. Не можеше да диша от страховете си. Не можеше да изблъска надгробната плоча, която го затискаше...

ТОЛКОВА БЪРЗАШЕ...толкова бързаше, но този път не успя да отиде на работа, защото летеше към “Щеше”.

Бележка на автора:

Този текст го написах, защото се случва всеки ден. Не искам някой ден да кажа “Щеше да е добре да го напиша”. Освобождаването от “щеше” е процес на живеене. “Щ” и “Ш” не приличат ли малко на решетки?!:) 

Вкоренени/ -313/ Страници от Рая

 Очите й бяха пресипнали от крясъци. Гърлото й ослепено от блясъка на зимните корени, които се бяха вкоренили в гръкляна й. Коренът идваше от сърцето й, а сърцето й...приличаше на разплакан и оплешивял клоун, който бе загубил ветрилото си от черни гарванови пера. Беше ампутирано нещо от нея. Черната й коса се спускаше безжизно през изморените й рамене. Сенките на очите й призоваваха тъмни призраци, които населяваха душата й...Приличаше на полудяла богиня. Сивотата в очите й бе побрала целия побъркан свят, който тя притежаваше. Между пръстите имаше писъци. Сред косите си- адски вятър. По миглите си- заклещени сълзи. Бе полудяла от любов. Незнайно как, но тя можеше да върви. Оставяше черни стъпки след себе си, макар и зловеща, макар и красива, макар и полудяла, тя непрестанно рисуваше божества и икони. Нямаше спасение за погубената й душа, макар че рисуваше спасения. Хората минаваха през витрините на ателието й, едни знаеха за нея, други за пръв път я виждаха, а трети я познаваха отдавна. И всички казваха- тя е луда. Само третите знаеха, че е полудяла, защото е загубила мъжа си в злополука. Едните и другите й се присмиваха, третите- понякога. Но тяхната жестокост не изкриви лудостта й, изкривяваше само техните светове. Тя бе прокълната, защото бе прегърнала мъртвец, а никой не го виждаше, освен нея.... Тя не можеше да го пусне. Тя не искаше да го пусне. Сълзите й не се виждаха, защото се стичаха в другия свят. Защото очите й говореха в другия свят. Защото нямаше корени в другия свят по врата си, а един мъж я целуваше. Сърцето й биеше с неговото...там където той бе жив. Видях и двамата в този полудял и сив свят. Очите ми пресипнаха за момент, ослепи се гърлото ми, остана сълза на миглата ми, която разказа тази история. Полудял за миг, но прегърнал другия свят.

Посветено на И. 

Бележка от автора:

Много хора в този свят не са луди, но са мъртви.

 

Страница - 0114/ Страници от рая/ Силните

Имаше дни, в които обездвижваше сетивата си. Сякаш, някой бе налял бетон в гърлото, ушите, очите и по кожата. Нямаше усет за външното. Имаше дни, в които се чувстваше, като голо сърце. Сред цялата кал, сред всичките потни излишества на чужди мисли. Мозъкът му, сякаш се бе пръснал на тротоара и хората лазеха с пипалата си и ядяха от него. Интересното бе, че в тези моменти на него не му пукаше, защото винаги имаше мозък. В първите минути това му даваше добро настроение и после изпитваше болка.Веднага след това ,отново бетона изпълваше сетивата му и той оставаше в него- зазидан в себе си. Без усет за външното. Без спомен за външното.  Когато не бе в едното или другото състояние, се опитваше да занимава главата си с нещо друго. Дори и име имаше. Не искаше да даде хармония на това, което вижда и това, което чувства-  защото хармония нямаше. Почти всички хора, около него мислеха, че го разбират, а всъщност не го разбираха. Парадоксалните взаимоотношения, които поддържаше,  създаваха истински чудовища, които по- късно изяждаха главите на всички, които смятаха, че го разбират. Той обичаше музиката. Имаше цигулка, която наелектризираше въздуха, когато той вътрешно бе наелектризиран. Чувстваше, толкова силно с музикалните си инструменти, че искаше всички да ги разбие по стените и таваните. Смяташе, че няма време за себе си, а всъщност не искаше и да отдели, защото не можеше да понесе себе си. Обичаше да констатира неща, в които не вярва. Обичаше да отстоява своето гледище, макар, че знаеше, че няма смисъл от това. Искаше да се центрира, но не намираше опора, място. Беше си мислил, че ако се спусне от небето едно махало, което да бъде окачено към нищото, това ще е най- добрата и реална опора за него. Но тъй като нямаше, трябваше нещо да измисли. Реши един ден да се влюби. Първите дни, като всички хора по света се радваше. Но после му стана безинтересно. Мислеше, че той е най- интересният, макар че всичко знаеше, можеше, правеше,  не можеше само едно- да придобие представа за себе си. Не можеше да се сравни, защото не му бе присъщо. Не можеше да се огледа в очите на другите, защото не им вярваше. Гледаше се в огледалото, но знаеше, че и материята е неясна величина.  Правеше секс, но в мига, в който свършваше, разбираше цялото безмислие. Знаеше, че природата е дала удоволствието от секса, за да маркира идеята за размножаване между краката ни. Нямаше изведнъж нищо смисъл,защото всичко изглеждаше безумно невярно. Знаеше едно единствено нещо  - това, че може да усеща.  Но какъв бе смисълът, се питаше той...Няма смисъл. Той продължи да живее така, защото реши, че няма по- голямо предизвикателство от идеята да намериш смисъл в обреченото безмислие.

Бележка от автора:

Хората заблуждават самите себе си, та какво остана за теб... J

Страница -0227/ Страници от Рая/ Антистраница

 Здравей, станице! Пиша ти за един незнаен ден. Пише ти един човек, който няма име. Може и написаното да няма смисъл, да бъде неразбираемо. И вероятно ще бъде...или поне се надявам да ме разбереш, защото няма да чуя, какво мислиш...и ще се надявам. Днес  усещанията ми преливаха в двете противоположни крайности- чувставах се грозен, красив, загубен, центриран, сляп, сетивен, обичан, необичан, сънен, страховито буден, аз, не аз. Чувствах се нормално с една дума. Имах нужда да свиря, да пея, да се самоубия. Исках да правя секс. Исках да направя подарък. Исках да плача. Исках да смъкна слънцето надолу. Исках да полетя към него. Но нещо сякаш не беше наред. Лудите, които наричаха всички, ми се струваха и на мен луди, а всичките- съвсем полудели. Чудех се на себе си, но се губех в представите си, защото се раждаха и умираха всяка една секунда. Преди да подмина  времето всичко ми бе логично, но след като го подминах и логика нямаше. Какво бе останало в очите ми за този свят- хем беше препълнено, хем безумно празно. Птиците летяха с листа, а по дърветата имаше пера. Тротоарите приличаха на небостъргачи. Нямах ръце сякаш, или поне не ме интересуваше, защото опипвах всичко със сетивата си и това ме побърква, подлудява. Превръщаш се в едно препълнено „прекалено“.  Исках да пиша мислите си по стените, по стъклата. Исках да напълня пространство с усещанията си, защото вече нямаше място в главата ми. Не ми се пиеше кафе, не ми се пушеше цигара. Исках да задраскам вечността от главата си и да знам, че все пак има някакъв край, сигурен край. Все едно да нарисуваш осмица и да скъсаш на четири. Искаш да счупиш петицата. Няма смисъл. Има усещане. Всяка дума. Ти си част от моята мозъчна мастурбация, станице. Нищо друго. Нямаш важност, нямаш смисъл. Само усещане, което пробива думите и ги обезличава.

НАЧАЛОТО/ страница -0666/ страници от Рая

      Тя имаше нужда да бъде прегърната. Изпитваше я от седмици. Блясъкът на очите й изгасваше с всеки изминал ден. Когато гледаше, сякаш не гледаше. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата й. От месец не беше поглеждала слънцето. От два- храната й нямаше вкус. Душата й се изпаряваше малко по- малко, напускаше тялото й, напускаше сърцето и очите й. Колко ли болка бе преминала през нея, за да се случи... Никой не разбра. Вероятно й никой не го интересуваше. Със сигурност някой я бе попитал „Какво ти е, последно време изглеждаш депресирана“, и после нетърпеливо разказваше своите новости, преди да я изслуша.  Сега, на покрива на висок блок тя стоеше и гасеше последната си цигара. Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Тя ги гледаше от ръба на 15-тия етаж. От много време ,сякаш сега в очите й проблясна живот, блясък, който искаше да сложи край на живота й.

.......................................................

    Той винаги ставаше трудно. Но този път нещо го събуди. Направи си кафе и седна пред компютъра. Беше сънувал, че лети. Той имаше нужда да бъде изслушан. Изпитваше тази нужда от седмици. Блясъкът в очите му ставаше все по-искрящ с всеки изминал ден. Когато гледаше- сякаш се препълваше. Изпитваше нужда да крещи, рисува, снима и пише- нужда, която да спаси душата му. От месеци гледаше циклите на луната. Гледаше и слънцето. Директно. Искаше да го гледа с отворени очи, но винаги се насълзяваха, винаги не можеше да го види съвсем. Душата му сякаш не се побираше в тялото му. Колко ли много беше изпитала, колко ли много беше събрала.  Опитваше се всички да разберат, но вероятно никой не го интересуваше.  „Полудяваш“, казваха хората, но преди да бъде изслушан, той се заливаше от смях, защото знаеше, че отсрещния  чака с нетърпение да разкрие своите новости. Сега той стоеше пред компютъра  и пишеше трескаво новата история, изгасяйки последната си цигара. Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Той ги усещаше по звуците от входа. Усети ги като хлебарки. От много време очите му не изглеждаха така, както сега...сълзяха.

Последното беше написал...“ И се хранеха. Хранеха сърцата си с емоция.“

Дали бяха родени за този живот.

...........................................................

Тя преглътна. Вятърът премяташе косите й, до лицето й бе достигнал слънчев лъч, който озари празните й очи.  До крака й кацна птица. Тази птица не се знаеше каква е, приличаше на кукувица.

-          Ще прегърна въздуха, като теб. И прегръдката ми ще е вечна.  Имам нужда да тръгнем заедно.

Разтвори ръцете си и помръдна с крака си, за да направи крачка. Птицата се стресна и двете полетяха за миг. Тя се почувства щастлива, когато падаше, но в мига, в който гравитацията също искаше да я прегърне, тя се ужаси, не от смъртта, а от това, че птицата започна да пада заедно с нея.

.............................................................

Бягайки, той излезе.  Усещаше силна болка в гръдната област, сякаш ребрата му се разтваряха. Сетивата му сякаш искаха да се вселят в околната среда, защото бяха толкова много...Едва се понасяха.  Знаеше, че остават малко парчета от пъзела. Няколко късчета, които трябваше да открие. Светлината сякаш изгаряше очите му, сякаша се подпалваше въздуха. Едва виждаше, но продължаваше да бяга. Зад него летеше някаква птица, не се знаеше каква е, но той си помисли „която прилича на кукувица“

....................................................

Хората се обръщаха след него.

Хората изкрещяха, когато я видяха във въздуха.

...................................................

Дали бяха родени за този живот.

Хлебарките се струпаха около разпиляното й тяло.

Хлебарките се удивяваха на превиваща му болка.

И се хранеха. Хранеха сърцата си с емоция.

Бележка от автора:

Има дни, в които, една прегръдка може да спаси няколко живота.

Има хора, имащи по- развити сетива.

Има хора.