Тя имаше нужда да бъде прегърната. Изпитваше я от седмици. Блясъкът на очите й изгасваше с всеки изминал ден. Когато гледаше, сякаш не гледаше. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата й. От месец не беше поглеждала слънцето. От два- храната й нямаше вкус. Душата й се изпаряваше малко по- малко, напускаше тялото й, напускаше сърцето и очите й. Колко ли болка бе преминала през нея, за да се случи... Никой не разбра. Вероятно й никой не го интересуваше. Със сигурност някой я бе попитал „Какво ти е, последно време изглеждаш депресирана“, и после нетърпеливо разказваше своите новости, преди да я изслуша. Сега, на покрива на висок блок тя стоеше и гасеше последната си цигара. Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Тя ги гледаше от ръба на 15-тия етаж. От много време ,сякаш сега в очите й проблясна живот, блясък, който искаше да сложи край на живота й........................................................ Той винаги ставаше трудно. Но този път нещо го събуди. Направи си кафе и седна пред компютъра. Беше сънувал, че лети. Той имаше нужда да бъде изслушан. Изпитваше тази нужда от седмици. Блясъкът в очите му ставаше все по-искрящ с всеки изминал ден. Когато гледаше- сякаш се препълваше. Изпитваше нужда да крещи, рисува, снима и пише- нужда, която да спаси душата му. От месеци гледаше циклите на луната. Гледаше и слънцето. Директно. Искаше да го гледа с отворени очи, но винаги се насълзяваха, винаги не можеше да го види съвсем. Душата му сякаш не се побираше в тялото му. Колко ли много беше изпитала, колко ли много беше събрала. Опитваше се всички да разберат, но вероятно никой не го интересуваше. „Полудяваш“, казваха хората, но преди да бъде изслушан, той се заливаше от смях, защото знаеше, че отсрещния чака с нетърпение да разкрие своите новости. Сега той стоеше пред компютъра и пишеше трескаво новата история, изгасяйки последната си цигара. Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Той ги усещаше по звуците от входа. Усети ги като хлебарки. От много време очите му не изглеждаха така, както сега...сълзяха.Последното беше написал...“ И се хранеха. Хранеха сърцата си с емоция.“Дали бяха родени за този живот............................................................Тя преглътна. Вятърът премяташе косите й, до лицето й бе достигнал слънчев лъч, който озари празните й очи. До крака й кацна птица. Тази птица не се знаеше каква е, приличаше на кукувица.- Ще прегърна въздуха, като теб. И прегръдката ми ще е вечна. Имам нужда да тръгнем заедно.Разтвори ръцете си и помръдна с крака си, за да направи крачка. Птицата се стресна и двете полетяха за миг. Тя се почувства щастлива, когато падаше, но в мига, в който гравитацията също искаше да я прегърне, тя се ужаси, не от смъртта, а от това, че птицата започна да пада заедно с нея..............................................................Бягайки, той излезе. Усещаше силна болка в гръдната област, сякаш ребрата му се разтваряха. Сетивата му сякаш искаха да се вселят в околната среда, защото бяха толкова много...Едва се понасяха. Знаеше, че остават малко парчета от пъзела. Няколко късчета, които трябваше да открие. Светлината сякаш изгаряше очите му, сякаша се подпалваше въздуха. Едва виждаше, но продължаваше да бяга. Зад него летеше някаква птица, не се знаеше каква е, но той си помисли „която прилича на кукувица“....................................................Хората се обръщаха след него.Хората изкрещяха, когато я видяха във въздуха....................................................Дали бяха родени за този живот.Хлебарките се струпаха около разпиляното й тяло.Хлебарките се удивяваха на превиваща му болка.
И се хранеха. Хранеха сърцата си с емоция.
Бележка от автора:Има дни, в които, една прегръдка може да спаси няколко живота.Има хора, имащи по- развити сетива.Има хора.
Безкрайно силно и истинско!!!....
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти. Радва ме, че така го усещаш:)
ОтговорИзтриване